Danielatravel

Включих се в планинарски преход в Рила това лято и началната ни точка беше село Добърско. Преди още да погледна на Гугъл как да стигна до там, ми изникна асоциацията с Добърските баби. Доколкото знам, Добърски баби са фолклорна формация, подобно на Бански старчета, която съществува вече повече от 50 години. Те имат уникалната задача да пренесат през годините добърския автентичен фолклор и имат голяма популярност сред млади и стари. Не бях ги слушала, но си пожелах това да е повод за друго пътуване в Разложкия край.

Втората по значимост забележителност в Добърско, която е включена като един от 100 значими обекта за посещение в страната е църквата “Св.Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат”. Прочетох за нея и реших да ѝ отделя време преди да потеглим с групата из Рила.

Много хора я знаят като “вкопаната църква”, други като църквата с Исус в скафандър, но със сигурност с нейната 1000 годишна история и от 400 години запазени фрески заслужава голям интерес. Като добавим и лечебното аязмо до нея, нямах колебания, че имам голям късмет да се озова точно там!

Пътувах около 170 км от София и 18 км след разклона от Банско се озовах пред чешмата до църквата в селото.

Няма как да не отбележа едно наистина невероятно послание, което прочетох преди да отпия от студената вода:

“От тебе кът роден започва простора.
От тебе се тръгва напред и нагоре.
Ти храм си, светиня! Пред теб коленича.
Ти караш душата света да обича.
И птицата в мене събуждаш да пее.
За тебе сърцето до гроб ще милее!”

Думите са на Георги Попов и са запечатани на тази красива чешма, извор на бистра вода и вечна мъдрост! Добро начало за деня, както и за очакващия ме дълъг преход из Рила, си казах аз.

Влизайки в църквата, която е непосредствено до чешмата, бях посрещната от една гледка, която много наподобяваше на картичка!

Безупречно поддържан двор грижливо обгръщаше тази историческа светиня, пристан за вярващи от почти хилядолетие! Миризмата на рози запълваше пространството и зеленината подсилваше идиличната картина. В двора на видно място има паметна плоча, която пази паметта на падналите в борбата с фашизма местни хора.

Цялата история на тази уникална по много причини църква е обгърната с митове и легенди, за които ни разказа любезната жена, отговаряща за посетителите.

Селото Добърско е най- старото заселено ясно по земите на Разложата котловина. Легендата разказва, че едни от първите заселници по тези земи са ослепените Самуилови войници, които заради суровата зима спират там своя преход към Рилския манастир. В Добърско те намират лековита вода, която успокоява болките в очите им и те остават, полагайки основите на прочутата Добърска школа за слепи певци.

Легендата се преплита с исторически вярното, тъй като по онова време през тези земи е минавал основният път, свързващ Рилския манастир с атонската Света гора, а и до днес под църквата в селото извира аязмо, което не променя нивото на водата си нито през зимата, нито през лятото.

Уредничката на църквата ни показа камъка с двуглав орел, който е бил положен преди 1000 години като основа на тогавашния храм. Той се намира точно пред олтара и въпреки, че е на тази преклонна възраст, ясно се виждат фигурата.

Църквата има много необичайни за канона особености, освен забележителната и възраст, които я правят уникална. Няма кръст, няма купол, вкопана е в земята на 120 см. Влиза се в изградена пристройката за посетителите, за да се запази църквата от непосредственото метереологично влияние.

Температурата е постоянна, поради факта, че няма прозорци, а само четири процепа за да влиза светлината и издълбани дупки за вентилация. Саждите, които са покривали дълги години стенописите също са консервирали цветовете им.

Името на храма е “Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ , той е издигнат през 1614 г. Това е отбелязано в ктиторския надпис върху една от стените. Църквата е малка, едва 160 кв. м, но образите в нея са 460! Никъде у нас няма толкова нагъсто изографисани храмове, твърди уредничката с голяма гордост!

Още през 70-те години на XX век за църквата „Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” и загадъчните ѝ стенописи, споменава швейцарският изследовател и уфолог Ерих фон Деникен в култовия си филм „Спомени от бъдещето”. Тогава за първи път светът разбра за изографисания Христос в подобие на космически кораб, обграден в пламъци, на фона на ясно очертаваща се стратосфера и космическо пространство.

Подобни „космически” елементи, но не толкова силно изразени, са открити и в други стенописи от тази епоха. Според богословската трактовка това е символика, изобразяваща славата на Бог.

Любителите на темата за НЛО и техните посещения на Земята, от десетилетия са назовали стенописа „Преображение Господне“ в “Исус в ракетата“, нарицателно име, което е притегателна сила за любопитните туристи.

Всъщност обаче става дума за форма, която е неизменна част от символиката в християнското изкуство. Нарича се мандорла и по принцип се изобразява като сияние в овална форма, източено вертикално. В мандрола се поставят най-често образите на Христос и Богородица, но се среща и при други светци, макар и по-рядко. Чрез нея се подчертава светостта на религиозния образ и точно това може да се наблюдава в село Добърско.

Освен загадъчното “съоражение”, в което е изобразен Исус, в храма има и други разчупващи канона елементи.

Според християнския канон, женските образи в храма могат да бъдат 4 до 6, а тук намираме цели 30! В църквата на Добърско има най- много изографисани женски образи от всеки друг храм в България!

Уникални са стенописите на двамата светци войни Св. Димитър и Св. Георги в цял ръст– нещо, което може да се види само тук и в Зографския манастир в Света гора. Навсякъде другаде те са яхнали кон, само тук те са прави.

Уникален е и иконостасът с царските двери и изобразените над тях 12 апостоли в цял ръст – нещо, което също се среща рядко. Канонът повелява апостолите да са изобразени до кръста или само в лице, когато са над олтара. Според специалисти на това място за първи път светите братя Кирил и Методий са нарисувани като светци.

Добърско е едно от малкото места, където може да се срещне изрисувана в черква сцената Сретение Господне, както и образът на Исус Христос с вързана на плитка коса.

Друга емблематична фреска е  „Слизане в Ада”. В нея Спасителят се спуска в преизподнята с нещо като огнена ракета, за да отвори отново за хората райските двери.

Факт, който ме удиви беше, че 400 годишния иконостас и стенописите не са реставрирани, а само са почистени от саждите между 1973 и 1978 година от реставратора Петър Попов и архитекта Златка Кирова. На едно малко квадратче е оставено да се види как е изглеждала стената преди саждите да са премахнати.

Стенописите са почти напълно запазени, въпреки че през ХІХ век храмът е превърнат в хамам (баня).

Една от причините за съхранението е слабата осветеност на изображенията, която предпазва цветовете от избледняване, но огромно значение имат и използваните материали. Друго, което се свързва с предпоставките за запазване на стенописите, е фактът, че целогодишно в църквата температурите са почти едни и същи. Още едно доказателство за съвършенството на архитектурното дело.

Днес църквата е паметник на културата с национално значение. Живописната природа в село Добърско, както и впечатляващата църква, го превръщат в притегателен център за много поклонници и туристи.

За мен беше вълнуващо да направя това “пътуване във времето” 400 години назад. Останах с възхищение от майсторите зографи и силата на българския дух!

Ако попаднете в това кътче на страната, със сигурност вие ще съхраните красиви спомени за цял живот и гордост от националното ни наследство и дух.

Това лято имах достратъчно време да посветя на двете си страсти: пътуване по пътищата и пътуване в античността, Без колебание, след няколко часово търсене по турустичски справочници и сайтове, реших посоката: Източни Родопи. След час разбор на багаж и организиране на гледането на домашните любимци ( два на брой), вече смело и въодушевено летях по магистрала Тракия с образи на гробници, могили и крепости във въображението ми.

Първата спирка беше китният Харманли, малък град, сгушен в подножието на величествените Стара планина и Родопи. Не ми беше трудно да намеря мястото за заслужена освежаваща напитка. Просто следвах силуета на емблематичната статуя за града, която с влизането в Харманли фиксирах с поглед.

Знаех за статуята на Света Богородица,с която Хасково влиза в книгата на рекордите на Гинес в категория религия през 2003 и от тогава е визитната картичка на града и много исках да я видя. Не знам дали статуята на Дева Мария с Младенеца е действително най- високата в света, но със сигурност този неин статут беше притегателна сила за моето любопитство!

Тук ще ви обременя с кратка статистика за монумента, който действително е внушителен, особено погледнат от центалният площад в подножието му.

Скулптурата е висока 14 метра и тежи 80 тона, поставена е върху 17 метров постамент, като във вътрешността му е оформен параклис. Там се намира сертификата връчен от Гинес. Тя овенчава хълма „Ямача” известен още като Младежкия хълм, направена е от полимер –бетон и се вижда от територията на целия град!

Освежителната напитка и задължителната фотосесия приключиха след час и въпреки омайните миризми на цветята на парка пред заведението, трябваше отново да седна зад волана в посока следващата дестинация: Крепостта Мезек. За нея, както и за Александровската гробница отделих подобаващо внимание изразено в отделни пътеписи, които по-любознателните ще намерят в моя блог! Предварително благодаря за интереса!

Насочих се в посока границата ни със съседна Гърция, след Ивайловград към Вила Армира, крайната цел на моето пътуване из Източни Родопи.

Думата Армира ми звучеше красиво, почти митично, като извадено от древността старинно име. Самата дума вече предизвикваше в съзнанието ми асоциации за полъх от минало и изящество. Съвсем скоро се убедих във правотата на моето въображение: вилата беше изкючително добре запазена с добре изложено за посетителите великопепие на богат дом от античността!

Обектът е действително с невероятна културно-историческа стойност. Специалистите го определят като най-богатия и пищно украсен дом от римско време, открит по нашите земи.

Античната вила Армира се намира на около 4 км западно от Ивайловград. След квартал Лъджа има табелка за нея, като до там се стига по еднопосочен лъкатушкащ път с красиви гледки от река Арда и язовир Ивайловград. От София до тук са приблизително 332 км и може да се стигне за 4 часа.

След като закупих билет за вход и рекламни материали първото нещо, което научих беше, че името на вилата е дадено от приток Армира, който се влива в река Арда. По незнайни пътища моето въображение обаче беше изградило вече сценарии за богата стопанка на име Армира, която е оставило това великолепно наследство за поколенията и бях леко разочарована.

Както и да е. Да се върна на вила Армира. Още от пръв поглед си личи, че е била нещо внушително – един античен мраморен дворец, изграден на много живописно и спокойно място – долината на река Армира в южните гънки на Източните Родопи.

Откриването на вила Армира е станало случайно – при изкопни работи по построяването на планирания язовир Армира на едноименната река. Това става през 1964 г. Строителството на язовира е било в напреднал стадий, когато останките от вилата са били открити. Малко по-късно е реставрирана и отворена за посетители.

За щастие, след откриването на останките от мащабната римска вила, строителството на поредния язовир на река Арда е било прекратено. За огромно съжаление, един друг обект с огромно историческо значение не е бил пощаден – става въпрос за град Севтополис, столицата на Одриското царство, намиращ се днес на дъното на язовир Копринка, безвъзвратно загубен за историята.

Вила Армира е от времето на Римската империя и е от типа villa rustica – крайградска вила. По римско време е имало много такива, но специално вила Армира се отличава с нейните размери, разкош и изящество. Други подобни крайградски вили от римско време , намерени и проучени по нашите земи са ;

Най-напред разгледах залата за гости и пиршества и нейните подови мозайки, невероятно добре запазени, като се има предвид, че се смята, че вилата датира от 1ви-3ти век след Христа! Предполага се, че през 378 година, когато при битката при Адрианопол край крепостта Букелон тогавашният римски император Валент е бил тежко ранен, той е бил отведен точно във вила Армира, където по-късно е починал. Смята се, че след тези събития, готите са обкръжили вилата и са я опожарили, обричайки на смърт нейните обитатели. Руините на Вила Армира са сринати от опустошително земетресение, което е последвало.

Смята се, че вила Армира принадлежала на благородници, на виден тракийски аристократ. За да отговори на мащаба и лукса на семейството вилата се е простирала на над 2000 квадратни метра! Имало е жилищни посройки, вътрешен и външен басейн, панорамна тераса, градина и стопански постройки. Археолозите смятат, че е била обитаване до 4 век след Христа приблизително.

Впечатляващо за мен беше начинът на отопление на вилата. То се осъществявало чрез хипокрауст или специално отопление, при което подът е повдигнат на колонки от тухли или тръби. По тях минавал топлия въздух. Така цялото имение е било отоплено през студените месеци чрез изградените огнища и оттам топлия въздух, който минавал по тръбите.

Вила Армира има цели 22 различни и богато украсени помещения. Басейнът е разположен на първия етаж, в центъра на сградата. Той бил с размери 7 на 11 метра и дълбочина от 1,60 метра. Дъното му било покрито с мозайка, а стените с бял мрамор.

За да остане близо 2000 години запазена, вила Армира е разчитала и на образа на Горгона Медуза, който е пазил античната римска вила и нейните обитатели от зли очи и беди. Именно каменни глави на медузи на дъното на басейна, както и образът на Горгона Медуза, запечатан в мозайка на пода, са сред най-интересните артефакти за посетителите днес!

Целият първи етаж е бил облицован със съвършено изработени мраморни плочи и пана, покриващи стените на коридорите и всички представителни помещения от пода до тавана, както и самия басейн. Безспорно най-интересната мозайка обаче е тази с изображенията на собственика и двете му деца – момче и момиче. Тя се намирала в спалнята на богатото семейство и е единственият запазен портрет върху мозайка от римската епоха, намиран у нас.

Подовете на околните помещения са украсени с мозайки с флорални и геометрични мотиви. Сред повтарящите се символи е свастиката – символ, който се очаквало да доведе богатство и просперитет в дома.Вила Армира е единственото място, на което са открити всички разновидности на свастиката. А тя, може би знаете е била древен санскритски символ на щастието!

Богатата украса на дома се дължи и на факта, че през първата половина на 2 век към вила Армира е създадено художествено ателие, в което добивали и обработвали бял мрамор, а в него били поканени да работят майстори от Афродизия в Мала Азия – град, известен с най-голямата през римската епоха скулптурна школа в света. След цялата тази слава животът на вила Армира приключва безславно. През втората половина на четвърти век частният римски дворец е опожарен и разграбен. По-късно е сринат до земята от опустошително земетресение, преди да бъде открит за поколенията отново през 1965 г. и да върне старата си слава.

След вила Армира реших спонтанно да приключа с пътешевствието във времето в Източни Родопи с могилата в близкото село Свирачи, съвсем близо до нея- само на 1 км. Отидох да я видя с надеждата да разбера още за историята и обитателите на вила Армира, но могилата беше запечатана и от цялата гробница се виждаше само могила с бетон отпред. Могилата в Свирачи е била построена като погребален паметник на един от първите собственици на вилата, но той по неизвестни причини така и не е бил погребан в нея. Тя е била последен дом за много близка негова родственица, чийто гроб е намерен в горната част на могилата, заедно с множество находки от погребалния инвентар. Другото любопитно нещо, намерено при разкопките на могилата са двете антични колесници и скелетите на четири коня и куче от двата впряга. Всъщност тази могила и находките в нея доказват тракийския произход на собствениците на вила Армира.

Заредена и вдъхновена от впечатления се запътих по тъмно за дома с обещанието пак да се завърна тук!

Значителна част от територията на България е покрита с варовити терени или така наречения карст. В продължение на хилядолетия природата е изваяла в такива скали едно пещерно царство на форми, сталактити, сталагмити и чудати образования. Цяло архитектурно богатство е Карлуковския карстов комплекс, който е лесно достъпен от София на около 112 км по посока магистрала Хемус, до град Луковит. По течението на река Искър са се образували множество скални форми, пещери, които привличат туристи и любители на екстремни спортове. „Карлуковски карст“ е защитена зона в България от екологичната мрежа „Натура 2000“ по Директивата за птиците. Територията на „Карлуковски карст“ обхваща землищата на села от три съседни области – Ловеч, Враца и Плевен.

Районът е изключително интересен и богат на карстови образувания – най-известните пещери са Проходна, Темната дупка и Кучешката. В с. Карлуково се намира Карлуковският манастир „Успение Богородично„, а в близост до него са скалните църкви „Св. Марина“ и „Св. Григорий „. Моят план беше да посетя пещерата Проходна и единия скален манастир за времето което имах.

До самата пещера Проходна се стига по два начина: единият е от село Луковит, който е само на 2 километра, а втория е от Националния пещерен дом „Петър Трантеев“. Национален пещерен дом – Карлуково (Учебен център Карлуково) е разположен в м. Калето, на десния бряг на р. Искър. Сградата е с капацитет 60 места, има туристическа столова, бюфет, учебен кабинет. Ползва се както от туристи, така и за заобучение и семинари за подпомагане научно-проучвателните дейности по спелеология. Особен интерес представлява богатата колекция, събрана от Петър Трантеев, един от основателите на пещерното дело в България. Пътечка, започваща от дома, води до големия вход на пещерата. Сградата на Пещерния дом е уникална със своето разположение – построена е в цепка на скалата, а формата й, гледана отгоре, наподобява прилеп. За част от стените е използвана естествената скала. От Пещерния дом се открива гледка към долината на река Искър, както и към пещера Проходна. За съжаление останах с впечатление, че сградата не се използва в момента, по неизвестни за мен причини.

Пещерите в Карлуковския карстов район са приблизително около 1200 и се разделят на стандартна класификация: хоризонтални и вертикални. Карлстовата арка (пещера) Проходна е най-атрактивната и посещавана в региона, също и най-достъпната. Тя е с дължина 260 метра и височина на входовете 40 метра. Честа гледка за посетителите са любителите на бънджи скокове, които използват входа към Искър за своите екстремни преживявания. Любители алпинисти се катереха на скалата до този вход в момента на моето посещение. Това, което прави пещерата толкова атрактивна са двете открития, образуващи формата на две очи, които хората са наричали преди „Окната“, а днес „Очите на Бога“.

Пещерата е била снимачна площадка на няколко български и чуждестранни филма. Такъв е филмът „Време разделно“. Със своите 262 метра дължина тя се счита за най-дългия пещерен тунел в България. През 1962 г. е включена в списъка с българските природни забележителности. (Пешеходен преход до пещерата – около 30 минути).

Д

СКАЛНА ЦЪРКВА „СВ. МАРИНА“

Срещу Карлуковския манастир са запазени две скални църкви. Стенописите на църквата „Св. Марина“, изпълнени от първокласен майстор, са фрагментарно запазени. Според стиловите и иконографските особености те са от ХIV в. На около 5-6 км северозападно от жп гара Карлуково е скалната църква „Св. Григорий“, в която фрагментарно са запазени два слоя стенописи – от XIV и XVII в.

До църквите няма транспортен достъп, въпреки че те са изключително атрактивни за любителите на пещерното дело. В близост до тях се намира Националният пещерен дом, което е добра възможност за настаняване на туристи.

---

Скалният манастир „Света Марина“ се намира в близост до пещера „Проходна„. До него се стига тръгвайки от пещерния дом, където е туристическия център. Пътеката не е дълга, но е стръмна и макар привидно обезопасена е доста опасна.

Поставени са метални въжета на места за опора и е препоръчително хора с проблем от височините да не се пробват да минат по пътеката.  Гледката, която се открива срещу манастира на прииждащия Искър през пролетта заслужава усилието със сигурност! Малко преди да стигна манастира имаше малка чешма изградена на извор, който идваше директно от планинския масив.

Скалният манастир се състои от малка църква и дворче. Може да се запали и свещ. Скалната църква „Света Марина“ е построена през XIVв и според кратката историческа справка, намираща се до входа й, се смята за уникален паметник на Българското средновековие. Била е обитавана от монаси – исихасти. Построена върху непристъпна скална площадка в ниша на около 20 м от нивото на реката, тя е била е изградена от местен ломен камък, свързан с хоросан. Имала е дървена конструкция и двускатен покрив с керамични керемиди. Според учените, стенописите са работени от двама майстори. По-опитният от тях е бил възпитан в традициите на палеоговската живопис и напомня майстора на Ивановската църква. Другият е с по-сух и графичен стил, напомня романски стенописи, или техни по-стари образци от Кападокия.

Малката църква беше много добре поддържана, с цветя навсякъде, скамейки и прекрасна гледка. Имах удоволствието да се запозная с мъжа, който беше там като доброволец, за да поддържа светата обител. Понеже бях единствения посетител в този момент, той се впусна в дълъг монолог за мястото, виждайки моя голям интерес и в резултат на многобройните ми въпроси към него.

Разказа ми за движението в християнството възникнало по нашите земи и Византия през XIII и XIV в – учението за Божествената енергия- исихазъм. Обитавана от монаси-исихасти, църквата е била ням свидетел не неколкократното опожаряване на Карлуковския манастир, намиращ се на отсрещния бряг на река Искър. Оцеляла през годините на турското робство и съхранила вярата на местното население, в началото на 19 век църквата остава без монаси и постепенно запада. 

През 2005-2006  група приятели, решават с Божията помощ да възстановят скалния манастир „Света Марина“. Включват се да помагат и пещерняци от клуб „Искър- София“ , както и други спелеоложки клубове. Благодарение собствения им труд и дарения, днес всеки желаещ може да посети църквата.

Бях впечатлена от ерудицията и любовта с която мъжа разказваше историята на тази свята обител, от разказа му за хората, които са я обитавали, за значението на опазването на нашето минало, гордостта, че сме славни потомци на една древна и мъдра култура и силата на българския дъх. Дарих своята лепта към родолюбивите хора, които се грижат за тази светиня и потеглих с гордост и усещане за съпричастност и преклонение пред делото им. На ръба на скалата гордо се развяваше българското знаме!

Като горд наследник на една от най-влиятелните цивилизации по нашите земи, тази на Траките, си поставих за цел да обиколя по-големите гробници и могили, които са на територията на България, за да мога да науча всичко, което е достъпно като информация за тях от личен опит. Тракийските гробници и храмове са единствените почти изцяло запазени представители на монументалната култова архитектура в Тракия от Античността. Почти всички те се намират засипани в надгробни могили и по този начин са били съхранени до днес. На територията на България има над 60 хиляди такива тракийски могили,, от които са проучени едва около 1000.

Аналогични на тракийските могили и гробници се откриват също в Северното Причерноморие, край Кавказ, в Мала Азия и Средна Азия. Най-голямо струпване обаче имаме в България, което показва категорично къде е бил центъра на тази култура.

Бях посетила вече Казанлъшката гробница, гробницата в Мезек (за тази гробница съм писала в отделна статия), гробницата при Свещари, гробните в “Долината на царете” (Казанлък), гробниците в Старосел, античната куполна могила до Поморие ( за нея имам също написана статия).

Имах пътуване към Харманли и първото нещо което направих преди да се отправя натам беше да намеря как да стигна до и Александровската тракийска гробница, знаейки, че се намира наблизо, за да допълня своя списък с Тракийски гробници.

Гробницата носи името на селото до което се намира. Село Александрово е разположено на равно разстояние между градовете Хасково, Хаманли и Димитровград, в Източните Родопи, община Харманли. За самата гробница знаех, че е забележителна със запазените си стенописи, които могат да се сравнят с тези от Казанлъшката гробница и тези от Свещари и Мъглиж.

.

След като пристигнах на посоченото от табелките за гробницата място, установих, че самата гробница е капсулирана, за да бъдат запазени безценните изображения, почти веднага след нейното откриване от професор Китов( като тази в Казанлък). За обществеността е построен музей, в който е изградено копие на самата гробница и представлява своеобразен център на Тракийско изкуство в Източните Родопи.

Разбрах там, че Музейният център „Тракийско изкуство в Източните Родопи” е един от най-модерните, отлично оборудвани и представителни в страната, а от 2011 г. е и част от Стоте национални туристически обекта на България. Създаден е през 2009 с помощта на японското правителство.

В Музейният център „Тракийско изкуство в Източните Родопи“ има фотографии на праисторически светилища и тракийски паметници от региона както и забележителни артефакти наред с копието на тракийската гробница.

Много интересна за мен беше историята на откриването на гробницата, която бих искала да разкажа за любителите на истории в стил Индиана Джоунс.

На 17 декември 2000 г. – последният ден от разкопките на две малки тракийски могили в региона, ръководителят на археологическия екип-небезизвестния д-р Георги Китов се отправил към близкия град. Докато пътувал, той забелязал нещо странно в могилата срещу разкопките.

Могилата Рошавата чука се откроява сред ниските хълмове на околността с впечатляващите си размери – височина 15 м и диаметър 70 м. Частично обрасла с храсталаци и дървета, могилата не била разкопавана. В този декемврийски ден обаче д-р Китов ясно видял зейнали изкопи по повърхността на могилата. Преди изкопите ги нямало. Някой бил копал в Рошавата чука и този някой не бил археолог. 

Когато археолозите пристигнали на могилата, за да направят оглед, те попаднали на пресен изкоп, който водел до каменна плоча от покритието на коридора на гробница. Плочата била счупена. Вътре било тъмно. 

Д-р Китов се спуснал в изкопа и се промъкнал през тясната дупка в коридора. Той го отвел в предкамера, която се отваряла към тъмно, кръгло помещение, пълно с отломки. И тогава археологът видял нещо зашеметяващо. Невиждани дотогава изображения покривали стените – от мрака изникнали мъже, които преследвали и убивали елени и глигани. Тази невероятна история е една от малкото в които иманярските набези са довели до откритие, а не до разграбване!

Гробницата е построена от правилно одялани каменни блокове. Коридорът ѝ е дълъг 14,4 м – един от най-дългите в България. Предкамерата също е изрисувана. По стените ѝ има зле запазени, но все още впечатляващи изображения на конници и танцьори. Камерата е висока 3,4 м и с диаметър 3,3 м. В нея има каменно ложе и втори стенопис в лошо състояние – под ловците е изобразена сцена на пируващи хора.

Гробницата е построена в края на IV или началото на III в.пр.Хр. и е била ограбена.Според д-р Китов Александровската гробница била храм на обожествения си собственик. Предметите, свързани с погребалната церемония и тракийските религиозни вярвания за отвъдния живот на високостатусната личност, са ограбени, но гробницата впечатлява с уникалните си стенописи.

Историческите и художествените качества на Александровската гробница и стенописите ѝ са неоспорими. Модата за издигане на гробници с украса се появила сред траките през V в.пр.Хр. и продължила до идването на християнството през IV в. Но траките започнали да изобразяват хора, животни и божества едва в края на IV в.пр.Хр.

Много от сцените представляват загадка за нас в днешно време. Предполага се, че сцените с лова и пиршеството изобразяват блаженството, което очаква в отвъдното последователите на тракийския Орфизъм – мистериалната тракийска религия, достъпна само за посветени. Посветените в 0рфизма вярвали, че след смъртта си ще се превърнат в полубожества. Ето удивително красивата фреска от тавана на гробницата, което впечатлява с елегантността на фигурите и точната ръка на майстора зограф:

Интересен момент е, че камерите са построени и изписани бавно и прецизно, докато коридорът е построен грубо, и е изписан само частично. Това навежда археолозите на мисълта, че строителите и художникът  започват бавно да създават гробницата и изведнъж нещо ги подтиква да ускорят процеса. Какви са причините за момента остава загадка. Един от интересните стенописи в гробницата е изображението на гола мъжка фигура, замахваща с двойна брадва. Според изследователите, това вероятно е изображение на митичен герой.

Друго изображение, което представлява особен интерес е това на млад мъж в профил наляво. Над портрета има и надпис с гръцки букви, който според историците, означава Кодзимасес Майстора. Вероятно това е човекът, чието дело са стенописите в гробницата.

Богатата експозиция на Музея показва още и множество артефакти от тракийския период в региона на град Хасково като въоръжение, накити, съдове…

Сред най-ярките експонати в Музеен център „Тракийско изкуство в Източните Родопи” безспорно са откритите в северната част на Сакар планина 98 златни апликации (4500 – 4000 г. пр. Хр.). Заедно със златните накити от Варненския некропол и огърлицата от с. Хотница те са най-старото обработено злато в света.